Колко лесно дланта се превръща в юмрук…Маргарет Атууд ЗаветитеСтатистиката за смъртните

" Колко елементарно дланта се трансформира в юмрук… "

Маргарет Атууд  " Заветите "

Статистиката за смъртните случаи на дами, потърпевши от мъжка ръка (която се води само неофициално) за голямо страдание стартира да се попълня и в графата за 2021 година Активността в групата ни във Facebook " НЕ СИ САМА - ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО " се раздвижи, в това число и в негативен аспект. 

Недоволен мъж публикува скрийншотове, с които да се омаловажи и осмее борбата против домашното принуждение и жертвите, които бяха наречени подправени. Обидата беше и за всички, които свободно споделят, разясняват и обсъждат теми от това естество в границите на групата. 

Това няма да заглуши гласа ни, само ще ни подтикне да бъдем по-внимателни при одобряването на нови членове. А че има изгода от групата и от говоренето по тематиката като цяло – съмнение няма. Затова през днешния ден публикуваме писмо на наша читателка, Борислава Кузова , въодушевено от Световния ден за битка против домашното принуждение.

***

" Сетих се за две срещи с откровени насилници. Те ме оставиха разтреперена и уплашена, гневна и тъжна дни наред. Не мога да мисля за тези срещи иначе, с изключение на като увещание, че насилието го има и насилниците са към нас. Всеки, безусловно всеки от нас, оставен без спирачка и без наказване да унищожи моралните правила, своите и на обществото, е евентуален принудител. Да, и вие. Да, и аз. Приела съм за безспорна истина, че при изключителни условия всеки може да бъде от страната на насилника. Също по този начин съм приела, че всеки е евентуална жертва. Да, и вие. Да, и аз. Факт. Цялата ни мракобесна история като човешки същества го потвърждава. За други е метод на живот, културна причинност, вяра, сведена до фанатизъм. Всекидневие.

Единият принудител бе вежлив и леко ухилен. Чужденец. Съпругата му, в светла рокля малко над коляното, тиха, нежна жена, стоеше на крачка зад него, усмихваше се единствено с крайчеца на устните си, с някак дежурно залепена за лицето ѝ усмивка, и мълчеше, свела взор. Само мъжът разговаряше с мен, въпреки че трябваше да вземе решение и за двамата. Нито един път не се обърна той към нея да я попита тя какво желае. Просто решаваше и толкоз. Сякаш я нямаше.

Не устоях и в един миг внезапно попитах: " А жена Ви няма ли мнение? "  

Хвърли ѝ взор, като че ли в този момент се сещаше, че кучето стои и го чака. Толкова. Нито дума, като че ли тя не беше в действителност там, като че ли нямаше лични мисли, усеща или стремежи.

Безгласна, безволева. Тук нямаше две отзиви. Само неговото бе от голяма важност.

На влизане в църквата колежката, която ги придружаваше, ми описа, че се обърнал малко ненадейно за миг. Съпругата му, която все по този начин безмълвно го следвала на крачка зад него, подскочила, дръпнала се обратно и се прикрила, като че ли е протегнал ръка да я удари.

Насилник номер две беше българин. Две момчета левенти, толкоз хубави, стегнати и високи, че драго да ти стане. До тях майката – елементарна, леко повехнала жена, без грим, само че с обичайно прибрана коса. Жена, която можеш да срещнеш на всички места у нас. Отрудена, елементарна, същинска. Мъжът беше вербално нападателен. Такава невероятна сила се излъчваше от него, че цялата се разтреперих. Говореше ми безшумно, набито, настървено, с някакво надъхано неуважение. Не толкоз думите, колкото тонът му бе нападателен и подтиснически.

Само за пет минути диалог съумя да ми разбърка вътрешностите, мислите ми се преплетоха, ръцете ми се разтрепериха.   

Около нас имаше хора, доста хора. Посетители в музея, защитата, сътрудници. Семейството му стоеше до него и той си позволяваше да ми държи звук в обикновен диалог, с нищо непредизвикана от моя страна агресивност. Докато се забърквах какво би трябвало да свърша – онази дребна поредност от пет-шест дейности, докарани до автоматизация с годините, пулсът ми се беше сбрал в топка на шията ми.

В някакъв миг си поех въздух, отстъпих крачка обратно и му дадох отпор. Никога няма да не помни по какъв начин се изненада. Направо млъкна измежду дума, когато учтиво и твърдо настоях да ми приказва на Вие, тъй като не си пием кафето в кварталната баничарница всяка заран. Помолих за вежливост и успокоение. И след това споделих нещо, от което цялостен живот ще се срамя.

Казах, съвсем буквално: " Аз не съм жена ви, с цел да ми говорите по този начин! "

За свое опрощение ще кажа, че бях изпаднала в извънредно прочувствено положение, адреналинът говореше вместо мен. Изобщо не погледнах в оня миг към брачната половинка му, само че единствено мога да допускам какво съм ѝ предизвикала, произнасяйки на глас очевидната истина, че живее с принудител. Може би единствено устен принудител, не знам, само че вербалната експанзия е също част от домашното принуждение и

това, че някой не подвига ръка, че не оставя синини, не значи, че не е смазал едно схващане, мислене и самоуважение, че не е престъпил граница, която не би трябвало да бъде преминавана.

Никога няма да си простя изреченото, с което предизвиках болежка. С годините съм казвала доста недомислени неща, а думите, споделят, кости нямат, само че кости чупят. Болят. Това е едно от нещата, за които ще мисля като извършен грях.

Мъжът някак се отдръпна, замълча. Оставих го да влезе със фамилията си във вътрешността да посети музея и се пробвах да се събера. Вярвате или не, тресях се цялата. Усещах по какъв начин кръвта ми е кипнала, главата и тялото ми са омекнали, адреналинът ме блъска като парен чук. Такова нещо не се не помни. Трябваха ми дни, в действителност дни, да дойда на себе си и да спра да превъртам лентата в главата си. Седмици, преди да не помни за тази жена и децата ѝ. Да спра да си представям по какъв начин живее с него, какво би трябвало да понася?

Какъв човек е била, преди да го срещне и дали е останало нещо от личността ѝ, незасегнато от насилието? Има ли кой да ѝ помогне?

И двамата мъже, срещнати по този начин мимолетно на работното ми място, бяха ниски, слабовати, с изострени черти на лицето. Те биха били приятни и напълно елементарни, в случай че не бе излъчващото се от тях принуждение. Единият бе прикрит, другият – неприкрит и отявлен, само че и двамата бяха насилници, без капка подозрение.

Един мъж може да бъде мъж, без значение от височината, килограмите и размера на мъжествеността си. Не насилието и властта го дефинират като подобен, а умеенето да бъде мощ и опора в фамилията си, правилен другар, добър татко, човек, чиято дума тежи, тъй като не е хвърлена напразно. Истинските мъже не протягат ръка. Истинските мъже почитат. Точка. "

 
Когато Маргарита си откри майстора